Евгени Онегин /откъс/ - А.С. Пушкин

Писмото на Онегин до Татяна

„Предвиждам: ще ви оскърби
това печално обяснение.
Ще блесне гордост и презрение
във погледа ви може би.
Що искам? И с какви ли цели
разкривам си душата вам?
На зло веселие не ще ли
аз повод с туй писмо да дам?
Съзрял у вас през дните прежни
в случайна среща чувства нежни,
да им повярвам не посмях:
по мил свой навик да се влюбя
и свободата да изгубя —
макар омръзнала, — не щях.
И друго бе ни разделило:
загина Ленски… И тогаз
от всичко на сърцето мило
сърцето си откъснах аз;
за всички чужд, като белязан,
аз мислех: с волност и покой
блажен ще бъдеш. Боже мой!
Как сбърках, как съм днес наказан!
Не, да ви виждам, да вървя
по стъпките ви без почивка,
с очи на влюбен да ловя
ваш поглед, жест или усмивка;
в беседи с вас да разбера
напълно вашто съвършенство,
пред вас бледнеещ да замра…
това, това е то блаженство!
Но съм лишен от туй; за вас
навред се мъкна тъй, наслука;
да, скъпи са и ден, и час,
а губя във напразна скука
едни ли час, един ли ден,
и тъй нерадостни за мен.
Животът ми е, знам, измерен;
по трябва, за да го ценя,
от сутринта да съм уверен,
че ще ви видя през деня…
Дано в молбата ми смирена
не видите (да пази бог!)
измама, хитрина скроена —
да блесне погледът ви строг.
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на вашта воля
предавам своята съдба.“

Евгени Онегин /откъс/ - А.С. Пушкин

Писмото на Татяна до Онегин

Аз пиша Ви - какво да кажа от туй повеч във този час? С презрение да ме накаже на Вашта воля давам власт. Но ако капка жалост даже поражда участта ми зла, не ме оставяйте сега! Да си мълча аз бях решила и, вярвайте ми, своя срам пред Вас не щях аз да издам, надежда бе ли ме крепила на седем дни веднъж дори да зървам Вашите очи, да чувам страстното Ви слово, да Ви мълвя с треперещ глас, след туй да мисля пак за Вас и ден, и нощ до среща нова. Но, че сте саможив, говорят и всичко в село Ви е скучно, а ние... простички сме хора, макар приели Ви радушно.	Я вам пишу - чего же боле? Что я могу еще сказать? Теперь, я знаю, в вашей воле Меня презреньем наказать. Но вы, к моей несчастной доле Хоть каплю жалости храня, Вы не оставите меня. Сначала я молчать хотела; Поверьте: моего стыда Вы не узнали б никогда, Когда б надежду я имела Хоть редко, хоть в неделю раз В деревне нашей видеть вас, Чтоб только слышать ваши речи, Вам слово молвить, и потом Все думать, думать об одном И день и ночь до новой встречи. Но говорят, вы нелюдим; В глуши, в деревне всё вам скучно, А мы... ничем мы не блестим, Хоть вам и рады простодушно.
Защо пристигнахте при нас? Тук сред покоя ни мъртвешки не бих и чула аз за Вас, не бих познала мъки тежки! След време поривът младежки да стихне щеше (а дали?) в друг щях тогава да се влюбя, да бъда примерна съпруга и майка нежна... но уви!	Зачем вы посетили нас? В глуши забытого селенья Я никогда не знала б вас, Не знала б горького мученья. Души неопытной волненья Смирив со временем (как знать?), По сердцу я нашла бы друга, Была бы верная супруга И добродетельная мать.
Друг? Ах! Не, никога сърцето на друг не ще си аз даря. Отсъдено е от небето: ще бъда твоя до смъртта! На срещата ми с теб залога е целият ми стар живот; аз знам: изпратен си от Бога пазител мой да си до гроб!	Другой!.. Нет, никому на свете Не отдала бы сердца я! То в вышнем суждено совете... То воля неба: я твоя; Вся жизнь моя была залогом Свиданья верного с тобой; Я знаю, ты мне послан богом, До гроба ты хранитель мой...
В съня си често те сънувах, безплътен даже, мил ми бе, впил взор във моето сърце; в душата си гласа ти чувах преди... Не, не сънувах аз! Щом влезе, бях те веч познала и цяла тръпнеща в премала „Това е той!" мълвях без глас.	Ты в сновиденьях мне являлся, Незримый, ты мне был уж мил, Твой чудный взгляд меня томил, В душе твой голос раздавался Давно... нет, это был не сон! Ты чуть вошел, я вмиг узнала, Вся обомлела, запылала И в мыслях молвила: вот он!
Не лъжа! Вечно се надявах да чуя твоите слова кога на бедните помагах или с молитва облекчавах душата, пълна със тъга.	Не правда ль? я тебя слыхала: Ты говорил со мной в тиши, Когда я бедным помогала Или молитвой услаждала Тоску волнуемой души?
И точно в онзи миг ужасен не бе ли твоят лик прекрасен, в сумрака що ми се яви, надвеси си над мене леко и сладки думи на утеха с любов и нежност промълви? Ах, кой си - ангел ли хранител или коварен изкусител кажи ми, моля те, сега! Че може туй да е заблуда на младите ми сетива и писано да ни е друго... Но тъй ще бъде занапред! В ръцете ти се поверявам, сълзи проливайки пред теб, закрилата ти умолявам. Та виж ме: тук съм сам-сама, от никого не съм разбрана, душата ми е изтерзана и чезна бавно в тишина. Аз чакам - взор един е нужен надеждата да съживиш или тоз сън да прекратиш със укор тъй уви! заслужен!	И в это самое мгновенье Не ты ли, милое виденье, В прозрачной темноте мелькнул, Приникнул тихо к изголовью? Не ты ль, с отрадой и любовью, Слова надежды мне шепнул? Кто ты, мой ангел ли хранитель, Или коварный искуситель: Мои сомненья разреши. Быть может, это всё пустое, Обман неопытной души! И суждено совсем иное... Но так и быть! Судьбу мою Отныне я тебе вручаю, Перед тобою слезы лью, Твоей защиты умоляю... Вообрази: я здесь одна, Никто меня не понимает, Рассудок мой изнемогает, И молча гибнуть я должна. Я жду тебя: единым взором Надежды сердца оживи, Иль сон тяжелый перерви, Увы, заслуженным укором!
Привършвам! Нямам сили веч... От срам и ужас прималявам... но мой залог е Вашта чест и смело й се поверявам...	Кончаю! Страшно перечесть... Стыдом и страхом замираю... Но мне порукой ваша честь, И смело ей себя вверяю...